През първите 9 месеца от живота ни, ние съществуваме във водна среда, много близка като характеристики до морската вода. Ако едно бебе бъде потопено под вода, то инстинктивно задържа дъха си за около 40 секунди като прави плувни движения, но изглежда, че губим тази способност веднага щом започнем да ходим. Събуждането на тези рефлекси е един от най-важните елементи в свободното гмуркане, защото те ни дават възможност да бъдем защитени на големи дълбочини.
 

Думата "апнеа" произлиза от гръцката дума а-пноя, която буквално означава "без дишане". Коренът на думата няма връзка с водата, но в съвременната спортна терминология "апнеа" е станала синоним за свободно гмуркане, т.е. гмуркане на една глътка въздух, без използването на екипировка, която позволява да се диша под вода.
 

От 1960 г. сред учените циркулира една разделителна научна теория, наречена Хипотеза за водната маймуна, която е публикувана от покойния сър Алистър Харди. От 30те години на ХХ век, ученият от Оксфорд, Харди, е подозирал, че хората имат маймуноподобни прадеди, които са по-"водни", отколкото преди се е смятало. Той базира това твърдение на изследвания за липсата на козина, която е заменена от слой изолираща подкожна мазнина, която е подобна на тази при морските бозайници, а не толкова на съвременните маймуни. Тази теория показва, че плуването и гмуркането са били ключови елементи в дългото развитие на човешкото семейство.

Най-старите археологически доказателства, които потвърджават, че хора са гмуркали свободно датират до  5400 г. преди Христа. Скандинавска култура от каменната ера, наречена Ertebølle (в някой източници: "Kjøkken-møddinger") живяла по бреговете на Дания и южна Швеция и се счита, че това са хора, които гмуркат свободно и ядат миди, както се потвърждава от направените разкопки.
 

Многобройни подобни археологически доказателства за свободно гмуркане са намерени и в месопотамската и египетската цивилизации, датиращи съответно до 4500 и 3200 г. преди Христа. По средиземноморския бряг свободното гмуркане е било редовна практика, както се  споменава в много митове и легенди. Един гръцки мит разказва за Глаукус, който може да бъде означен като първия митологичен гмуркач. Той е бил наричан "Зеления моряк" и според мита той изял чудотворна билка, която му дала перки и рибна опашка. В разказ от Гръко-Персийската война се говори за рибар и неговата дъщеря Циян, които плували под вода през нощта и срязвали котвените въжета на персийските военни кораби. В друга история, уникалните атиняни срязали подводните дървени бариери на Сиракуза.
 

Легендарният гръцки философ Аристотел е първият, който документира често срещани проблеми, свързани с гмуркането, като кръв от носа или болка в ушите. Александър Велики използвал гмуркачи и дори водолазен звънец по време на военните си кампании. В Римската империя съществувал военен отряд, наречен "Уринаторите" , който изпълнявал задачи като изваждане на загубени котви, премахване на подводни заграждения и други специализирани подводни дейности.
 

В Азия, в Близкия изток, Индийския и Тихия океан, желанието за перли и други морски "продукти" дава тласък на фридайвинг дейности за векове. Най-известната от тези традиции на свободно гмуркане е тази на Амите. В днешно време тези жени гмуркачи от Япония и Корея все още използват техники на гмуркане, които са на поне 2000 години. Жени на възраст от 17 до 50 години използват камъни, за да стигнат дъното, където събират миди и водорасли като гмуркат голи по 8-10 часа на ден във вода с температура малко над 10 градуса по Целзий.
 

През лятото на 1913 г. италианският флагман кораб "La Regina Margherita" загубва котвата си близо до гръцкия остров Карпатос. Предложена е награда за изваждането й, която става основа за един от най-силните митове в свободното гмуркане: 35 годишният Чацистатис (известен още като Статис Чаци, на италиански: Haggi Statti), един от водещите гмуркачи за сюнгери от близкия о. Сими, бил висок само 1.70 м и тежал 65 килограма, страдал от значителна белодробна емфизема, пушил много цигари, и бил частично глух заради цял живот гмуркане без подходящо изравняване. И все пак, на 16ти юли, той успял да достигне котвата с въже на дълбочина около 88 метра, правейки гмуркания по около 3 минути. За да достигне дълбочината, той използвал тежък камък - примитивната техника "скандалопетра", която е стара колкото самата гръцка цивилизация. Наградата му била сумата от 5 лири стерлинги и разрешение да използва динамит при риболов. Легендата за Чацистатис е считана за силно преувеличена до 2001 година, когато италианските военноморски сили официално потвърждават повечето предишни доклади.
 

През 1949 г. Реймондо Бучер, италианец роден в Унгария -  военен пилот и запален харпунджия, поставя основите на съвременния спорт свободно гмуркане като обявява, че ще достигне дълбочина 30 метра на една глътка въздух. Използвайки голям камък за баласт, Бучер прави успешно гмуркането близо до Неапол, като представя хартия в цилиндър на осигуряващия на повърхността гмуркач. По-късно Бучер признава, че е направил всичко това заради щедър облог за 50 000 лири с водолаз, който го е чакал на дълбочината - италианеца Енио Фалко, който две години по-късно подобрява рекорда на Бучер.
 

Родината на Бучер – Италия – става плодотворна за ранния състезателен фридайвинг, появяват се гмуркачи като Алберто Новели и бразилеца Америко Сантарели, които надминават дълбочините, постигнати от Бучер и Фалко. През 1963 един от най-великите свободни гмуркачи на всички времена се появява на сцената – Енцо Майорка, който започва първото сериозно развитие на тогава непознатия спорт дълбочинно свободно гмуркане - спорт, който той доминира през следващите 25 години. Майорка е първият човек, който достига и подминава бариерата от 50 метра през 1962 г., въпреки предвижданията на учените, че под 50 метра белите дробове на човек ще се смажат от налягането. Майорка продължава да увеличава дълбочината практически без конкуренция, докато през 1966 не се появява французинът Жак Майол. Роден в Шанхай, Китай, Жак Майол революционизира свободното гмуркане като използва техники от източната йога и медитация, противопоставено на предишния стандарт от сериозна хипервентилация. Майорка има изключителна кариера, която включва цели 17 световни рекорда. Майол не е много назад с 11 световни рекорда, като в същото време е първият човек, достигнал 100 метра.
 

По това време се появява и един от най-влиятелните гмуркачи. Въпреки само трите записани дълбоки гмуркания към края на 60те години, американецът Робърт „Боб” Крофт революционизира значително науката за свободното гмуркане. След като е работил 22 години във Военноморските сили на САЩ, Крофт тренира подводничари в 36 метра дълбок „басейн” в Кънектикът и тогава близки инструктори го карат да надскочи границите си. През следващите 18 месеца постиженията на Крофт се съревновават с най-добрите постижения на Енцо Майорка и Жак Майол в Европа. Крофт е първият човек, гмурнал под 70 метра и неговите постижения са ключови при правенето на повечето заключения на съвременната наука относно свободното гмуркане, сред които е и гмуркаческият рефлекс при бозайниците и пренасочването на кръвта (blood shift). Боб Крофт също така е и първият рекордьор, който използва пакинг, гласо-фаринксоввата техника на дишане при поемането на последното вдишване преди гмурканията.
 

Крофт се отказва рано, но и Майол, който достига 100 метра дълбочина с шейната си през 1976 г., и Майорка продължават да гмуркат дори след петдесет-годишнината си, като и двамата са преминали 100те метра към 80те години и намират слава чрез филма на Люк Бесон от 1988 г. „Безкрайна синева”. Това красиво и доста измислено описание на 20 годишното спортно съревнование между Майол и Майорка все още се смята за най-доброто визуално представяне на „Зен-а” на свободното гмуркане. По това време има много малко свободни гмуркачи в света; изобретяването на акваланга през 1943 година води до превъзходството на водолазното гмуркане над фридайвинга и в професионален, и в рекреационен аспект. Но успехът на филма на Бесон възобновява глобалния интерес към този стар начин на гмуркане.
 

Към 80те години на миналия век, жените гмуркачи се развиват до точка, където заемат по-сериозно място в аналите на апнеата. Още през средата на 60те години, жени като Джилиана Трелеани (Италия) и Евелин Патерсън (Великобритания) са слизали под 30 метра. Дисциплината, която по-късно става известна като Постоянен баласт (Constant weight), e въведена от жени като италианките Франческа Бора и Хеди Рослер много преди да бъде поета от сънародника им Стефано Макула през 1978 г. Но едва когато две от дъщерите на Енцо Майорка – Патриция и Росана Майорка започват да правят рекорди към края на 70те, тръгва женският състезателен фридайвинг. По-късно атлетки като италианката Анджела Бандини и особено кубинката Дебора Андоло подобряват дълбочинните рекорди. Бандини предизвиква сензация през 1989 г., когато достига 107 метра дълбочина с класическата фридайвинг шейна на Жак Майол, подобрявайки с 2 метра тогавашния световен рекорд на Майол, което я превръща в най-дълбокият човек в историята за това време.
 

В този период състезателното свбодно гмуркане е на специфичен кръстопът. От около 1960та, успешната водолазна организация CMAS (Conféderation Mondiale pour les Activitités Subaquatiques) e признавала повечето от ранните постижения в свободното гмуркане. Това продължава докато комбинация от загриженост за безопасността и от гледна точка на медицината кара CMAS да преустанови повечето от фридайвинг дейностите си около 1970 г. Това не попречва на гмуркачите, които чупят рекорди и които продължават да увеличават дълбочината, но вече без общи стандарти, което води до няколко сериозни инцидента до 1990 г.
 

По това време Майол и Майорка вече са се оттеглили от състезателния фридайвинг и други заемат техните места, напълно екипирани с модерни техники и екипировка, която се е развила бързо през предходните 30 години. Ражда се ново сериозно съперничество: новите лица са италианецът Умберто Пелицари и кубинецът Франсиско Родригес, по-известен като Пипин Ферерас, които се появяват около 1990 г. Двамата гмуркачи постигат изключителни успехи в категорията, която сега се нарича Без ограничения (No limits), термин, който става необходим след появата на нови дълбочинни дисциплини като Променлив баласт (Variable Weight) и Постоянен баласт (Constant weight). Близо един до друг като постижения за остатъка от десетилетието, Пипин и Пелицари постигат 110,120,130 метра в дисциплината Без ограничения, като в същото време продължават да подобряват дизайна на използваните шейни.

 

През 1990 Роланд Спекър, гмуркач от североизточна Франция, среща фридайвъра от световна класа Клод Чапуи от Ница и те решават да организират клиники, за да могат и други хора да открият свободното гмуркане. Спекър и Чапуи се захващат да създадат подходящи регулации за световни рекорди в свободното гмуркане по времето когато много рекорди всъщност са поставени без еднородни глабални правила. Спекър и Чапуи намират известен брой европейски фридайвъри с цел да ги обединият в асоциация, която признава рекордите. На 02.11.1992 Спекър, Чапуи и няколко други хора създават Международната асоциация за развитие на апнеата ("Association Internationale pour le Développement de l'Apnée" (AIDA), като Спекър е първият й президент. Няколко рекорда бързо се признават от AIDA и те стават отправна точка в свободното гмуркане.

Раждането на AIDA води до период на политическо напрежение около състезателното свободно гмуркане. През 1995 CMAS отново започва да признава рекорди в отговор на инициативата на AIDA, като създава нейни отделни правила. Франциско Родригес, който вече е станал ключова фигура в развитието на дисциплината Без ограничения и в медийното присъствие на фридайвинга, е опонент на AIDA за дълго време.

През 1997 той създава организация, която съществува за кратък период от време – Международна организация на свободните гмуркачи (IAFD (International Organization of Free Divers), която регулира по-късните му рекорди. В израз на протест срещу противоречиви решения на AIDA, през 1999 в Италия се създава организацията FREE (Freediving Regulations and Education Entity – Организация за регулации и обучение в свободното гмуркане), която също признава рекорди. Повечето усилия за развитие обаче са насочени към AIDA, докато в същото време рекордите нарастват в световен мащаб.

През ранните 90 години на миналия век, Клод Чапуи организира малки състезания между свободните гмуркачи, които посещават клиниките му в Ница, и скоро се заражда идеята за организиране на световно първенство. Така Първото Световно първенство на AIDA се състои в Ница през октомври 1996. Това е отборно състезание между държавите, включващо дисциплините Постоянен баласт и Статична апнеа, с 35 държави участници, всяка представена от отбор по 5 човека.

Фактическата националност на състезателите не е от особено значение, тъй като се появява необходимост за запълване на отборите на Германия, Белгия, Колумбия, Испания, Франция и Италия. Записан е и отбор на Обединените нации, състоящ се от гмуркачи от други страни. Съвременното състезателно гмуркане се ражда на този ден и подлежи на подобрение. В деня на отпътуването на състезателите, Клод Чапуи стиска ръката на Умберто Пелицари и казва: „Ти спечели, сега от теб зависи да се организира Второто Световно първенство”

1997 е година на преход и няколко гмуркача създават общности в техните страни. AIDA продължава да сертифицира рекорди в 12 държави в контактната листа, като изисква всяка от тях да създаде нейна собствена национална асоциация. Управлението на AIDA е базирано предимно във Франция, Тиери Моние и Лоран Труно създават първия уебсайт на AIDA, за да промотират развитието на свободното гмуркане чрез интернет, предоставяйки възможност на всички гмуркачи да бъдат в контакт.

Умберто Пелицари удържа думата си и е домакин на Второто Световно първенство на AIDA в Сардиния през 1998. Участват 28 държави и мероприятието е оценено като добре организирано. Присъствието на Жак Майол създава емоционална атмосфера и по време на състезанието Франция и Италия са рамо да рамо, имитирайки съревнованието между Майол и Майорка, като Италия и самият Пелицари печелят златото.

По това време жадни за рекорди фридайвъри предлагат много нови състезателни дисциплини. Повечето не са одобрени, други са изпробвани и са счетени за твърде леки. Към 1990 най-добрите постижения в басейновата дисциплина наречена Статична апнеа, се записват в историята на апнеата. За известно време AIDA разграничава дълбочинните рекорди, поставени в солена и сладка вода, и също и рекордите в малък и голям басейн в новата дисциплина, наречена Динамична апнеа: още през 1900 г. на Олимпийските игри в Париж е изпробвано „Подводно плуване”, но след това не е повторено. Комбинират се точките и от дистанцията, и от времето и фрацузинът Шарл де Вендевил плува 60 метра за малко повече от минута и до ден днешен е единственият олимпийски шампион по свободно гмуркане. Това прави динамичната апнеа (в комбинация със Статична апнеа) най-старата форма на състезателно свободно гмуркане.

Към средата на 90те дисциплините статична и динамична апнеа се радват на все по-голямо внимание, като основен принос има французинът Анди Соус, чиито постижения и в статичната, и в динамичната апнеа остават ненадминати за 5 години до края на хилядолетието.

През 1999 AIDA става „AIDA International”, за да остане в крак с продължаващото развитие. На 21.09 Роланд Спекър предава президенството на швейцареца Себастиан Нагел. Преди това отговарящ за рекордите, лозанецът Нагел става известен с логистичните си умения. По време на неговото президентство AIDA и свободното гмуркане се радват на бум в броя на регистрираните атлети и състезатели, развитие на регулациите и увеличено медийно отразяване на свободното гмуркане.

Нагел успешно предвижда създаването на голям брой национални AIDA организации, които се обединяват в Общото събрание на AIDA и това става факт по време на неговото президентство. Новият президент е обграден от група международни гмуркачи в управителния съвет като Клод Чапуи, Фредерик Буйл (Белгия), Дитър Бауман (Австрия), Каролин Майер (Бразилия) и Кирк Крак (Канада). Списъкът на съвременните международни гмуркачи се допълва с имена като италианците Гаспаре Батаглия, Давиде Карера и най-вече Джанлука Дженони; до тях са Йорам Зекри (Белгия), Алехандро Равело (Куба), Бенджамин Франц (Германия), Жан-Мишел Прадон, Мишел Олива, Люик Леферм (Франция), Пиер Фрола (Монако), Топи Линтукангас (Финландия), Дейвид Лий (Великобритания) и Ерик Фата (Канада), както и французойките Натали Десра, Одри Местър, туркинята Ясмин Дайкилич и американската вълна Меган Хейни-Грайер, Анабел Едуардс, Джесика Уилсън и Таня Стрийтър. До 2003 Стрийтър повтаря подвига на Ангела Бандини от 1989 като чупи рекорда и при мъжете, и при жените в дисциплината Без ограничения, достигайки 160 метра дълбочина.

Към 1999 фридайвърите продължават да натискат границите на свободното гмуркане. Умберто Пелицари е първият човек, достигнал 150 метра в Без ограничения и първият, гмурнал на 80 метра в Постоянния баласт. Към днешна дата Пелицари е спечелил уважението на свободните гмуркачи в целия свят и е считан за най-добрия цялостен гмуркач за всички времена.

Голямото състезание на годината е Red Sea Dive Off '99 в Ел Гуна, Египет, организирано от Магда Абду, с 23 участващи държави. По стъпките на първото състезание Red Sea Dive Off , организирано от Франциско Родригес и IAFD и спечелено от следващия президент на AIDA Бил Стрьомберг, вторият Red Sea Dive Off  е и индивидуално, и отборно състезание, обхващащо дисциплините Постоянен баласт и Статична апнеа. Индивидуалното състезание, спечелено съответно от Клод Чапуи и Каролин Майер, е тест дали фридайвърите са готови за индивидуални съревнования на международно ниво. Мероприятието е белязано с голям брой блекаути и самби (загуба на двигателен контрол в края на гмуркането), докато при отборното състезание те почти липсват. Отборното състезание се печели от италианският отбор с една точка разлика спрямо французите.

През 2000 г. AIDA експериментира с нов формат, Световна купа. За да минимизира броя на блекаутите и самбите, проблем, който по това време е остро критикуван от CMAS, и базирано на опита от Ел Гуна, AIDA запазва отборния формат. Трите състезания в Монтрьо, Швейцария, Ница, Франция и Соани, Белгия са с малък успех и някои изказват желанието да има повече индивидуални състезания по света.
 

През 2001 младият испанец Оливиер Херера с помощта на Club Med организира Третото отборно световно първенство на AIDA в Ибиза. Италианският отбор, воден от Умберто Пелицари става първи, Франция – втори и Швеция- трети.

При жените канадките са първи с Манди-Рей Круикшанк, американките с Таня Стрийтър са втори, и италианките със Силвия Дал Бон са трети. Хърбърт Нитш (Австрия), който по-късно става не само една от доминиращите фигури във фридайвинга, но и вероятно най-добрият цялостен гмуркач за всички времена, достига 86 метра в постоянния баласт, нов световен рекорд. Малко след състезанието Пелицари обявява края на състезателната си кариера след като прави последен опит за световен рекорд, където успешно гмурка на 131 метра в Променливия баласт.

През 2002 представителят на AIDA САЩ Гленън Гинго организира голямо международно състезание Pacific Cup - Jacques Mayol Memorial International Competition в Кона, Хавай, което първоначално е планувано като част от Световната купа. Най-накрая световните рекордьори започват редовно да участват на състезания – атлети като Мартин Степанек (Чехия), Карлос Косте (Венецуела), Гийом Нери, Стефан Мифсуд (Франция), Стиг Авал Северинсен (Дания), Бил Стрьомберг (Швеция) и много други се появяват на сцената. Присъствието на Боб Крофт прави състезанието запомнящо се за всички участници. Участват 27 отбора, а сред медалистите в отборното класиране при мъжете намира място и отборът на Швеция с атлетката Шарлота Ериксон, които завършват втори, малко след венецуелския отбор, начело с Карлос Косте.  AIDA най-накрая успява да обедини най-добрите състезатели в света.
 

През октомври 2002 се случва възможно най-лошият инцидент в свободното гмуркане. Одри Местър, съпруга на Франциско „Пипин” Родригес и по това време една от най-добрите жени гмуркачки на всички времена, загива по време на официален опит за световен рекорд близо до брега на Доминиканската република. Тя опитва да подобри световния рекорд за двата пола в дисциплината Без ограничения и докато прави гмуркане на 171 метра, шейната дефектира и тя не достига повърхността навреме. Гмуркането е организирано от IAFD и мерките за безопасност са сериозно критикувани в емоционалния дебат в интернет, последвал инцидента. Повечето укори са за Родригес, който в следствие напуска фридайвинг сцената с изчерпана репутация. Няколко месеца преди този инцидент, немецът Бенджамин Франц получава серизона декомпресационна болест докато тренира Без ограничения в Червено море и от тогава е в инвалидна количка. Вече високо активната фридайвинг общност започва пълна преоценка на мерките за безопасност при дълбочинните гмуркания и като следствие, AIDA въвежда задължителното използване на осигурителен ремък (safety lanyard) и резервна система за изкарване на повърхността в дълбочинните дисциплини.
 

2003та по някакъв начин е празна година за AIDA от гледна точка на големи международни състезания, но тогава се въвежда дисциплината Постоянен баласт без плавници. Тази дисциплина се развива и промотира първоначално от FREE, с основни пропоненти Ясмин Дайкилич, Топи Линтукангас и Дейвид Лий, преди да бъде открита от AIDA. CMAS не са приключили напълно със свободното гмуркане и през тази година Старата госпожа започва нова инициатива: Jump Blue. Форматът е да се гмурка възможно най-дълго в открито море в правоъгълно очертание на дълбочина 15 метра. Тази форма на състезание се критикува от някои хора и има ограничен успех.

Четвъртото отборно световно първенство на AIDA е във Ванкувър, Канада, през 2004. Този път Германия печели златото, като става първата несредиземноморска държава, която прави това, а втори и трети са съответно Великобритания и Канада. При жените Канада е първа, следвана от САЩ и Германия. Някои хора критикуват иначе добре организираното състезание за това, че е в Канада и смятат, че студените северни води са причина да участват само 10 държави. Друго важно събитие през тази година е състезанието BIOS Open, на което за първи път гмуркач – Карлос Косте - официално достига 100 метра в Постоянния баласт.
 

Все по-често местни клубове организират индивидуални състезания на басейн и през 2005 Себастиан Нагел организира Първото индивидуално световно първенство на AIDA в Рен, Швейцария. Състезанието включва дисциплините Статична апнеа, Динамична апнеа без плавници и Динамична апнеа с плавници. Най-добрите състезатели в света преминават 200 метра в динамичната апнеа и 8 минути в статичната; 3 нови световни рекорда поставя новата жена-майстор Наталия Молчанова от Русия. Въвежда се нов протокол на повърхността в отговор на полемиката около правилата за самбата. Само една седмица по-късно в Ница е организирано и Второто индивидуално световно първенство на AIDA, което включва дисциплината Постоянен баласт и отново Молчанова печели златото.

През 2005, след 6 годни президентство на AIDA International,  Себастиян Нагел предава поста на Бил Стрьомберг, опитен и колоритен гмуркач от Швеция. Той поема AIDA когато тя вече е администрирала състезания по целия свят, които се организират почти ежеседмично и с постоянно нарастваща общност. Пуска се нов уебсайт, който включва официалните световни ранкинг листи.

Тогавашните гмуркачи включват руснака Алексей Молчанов, младия син на Наталия Молчанова, Риузо Шиномия (Япония), Петер Педерсен (Дания), Юрай Карпиш (Словакия), Том Сиетас (Германия), Патрик Мусиму (Белгия) и Йоана Нордбалд (Финландия). Том Сиетас става доминираща фигура в басейновите дисциплини и към днешна дата има най-много AIDA световни рекорди – 19; световният му рекорд от 8’58’’ в статичната апнеа през 2004 остава ненадминат близо 2 години. Счита се, че той е първият, който използва тежест за врата в динамичната апнеа, което води до революция в тези дисциплини.

Патрик Мусиму поражда противоречия след като обявява, че ще премине 200 метра в дисциплината Без ограничения, но извън надзора на която и да е гмуркаческа организация. При последния си тренировъчен опит през юни, Мусиму достига 209 метра с шейната си и успешно се връща на повърхността. Минути след излизането си, той усеща симптоми на декомпресационна болест и прибягва до хипербарно лечение, което води до канселиране на публичния опит, който е планиран за няколко дни по-късно.

Голямо медийно събитие през 2005 е IWC Световно състезание по статична апнеа, състояло се в Монако през юли и организирано от Пиер Фрола. Това е най-голямото фридайвинг събитие до тогава от гледна точка на медийно отразяване и парични награди. То се предава на живо по интернет и има над 500 седящи зрителя, включително принца на Монако – Алберт. Победител става Стефан Мифсуд.

До тогава, CMAS продължават да развиват техните формати и стартират собствени отделни световни шампионати. Jump Blue форматът все още е единствената дисциплина в открити води, а динамичната апнеа е практически идентична с тази на AIDA. И все пак, болшинството от свободните гмуркачи по света търсят изява на събития на AIDA, като CMAS събитията се считат за странична възможност.

През 2006 свободното гмуркане става повод за странно и противоречиво медийно събитие. Американският уличен магьосник и артист Дейвид Блейн, като част от каскада, в която той се потапя за седем дена в сфера, пълна с вода, се опитва да подобри и световния рекорд в статичната апнеа от 8’58’’ на Том Сиетас като голям финал на неговото шоу, дори и при положение, че това няма да се признае като официален рекорд на AIDA. Пред милиони телевизионни зрители и хиляди присъстващи в Ню Йорк, на 01.05 Блейн си задържа дъха като в същото време се опитва да се освободи от белезници. Обезопасяващите гмуркачи и съорганизатори на събитието Кирк Крак, Манди-Рей Круикшанк и Мартин Степанек са принудени да се намесят, когато иначе талантливият гмуркач Блейн припада на 7 минути и 8 секунди по време на гмуркането.

През декември 2006 в Хургада, Египет,  се състои Петото отборно световно първенство на AIDA. Дания става първа при мъжете, а легендарният руски отбор печели златото при жените в състезание, белязано от организационни проблеми.

През 2007 AIDA пуска нови напътствия за гмуркане с шейна и през лятото Хърбърт Нитш, който вече доминира практически всички фридайвинг дисциплини, решава да си върне рекорда в Без ограничения, който е бил негов 2 пъти преди това. Той цели да надмине неофициалния рекорд на Мусиму от 209 метра, който обаче се приема широко, в тази все по-опасна дисциплина.

По време на продължилото 4:30 минути гмуркане до 214 метра и обратно (преминавайки 700 футовата граница), иновативният Нитш се възползва от дълбоката декомпресия на апнеа и излиза много бавно в последните метри, за да избегне декомпресационна болест. Той стига невредим повърхността и поставя нов рекорд в най-дълбочинната форма на свободно гмуркане.

Третото индивидуално световно първенство на AIDA се състои в Марибор, Словения. Това почти перфектно организирано състезание на басейн е първото, в което се въвежда нов състезателен формат – А и Б финали за най-добрите 16 фридайвъра след елиминационните серии. Рамо до рамо със 7 други гмуркача, които стартират едновременно, Стиг Северинсен печели два медала от три възможни финала, а Наталия Молчанова печели и трите златни медала. До момента Молчанова е спечелила всички възможни златни медали на индивидуалните световни първенства, поставяйки всеки път световен рекорд и остава ненадмината сред жените.

Това се променя към края на 2007 по време на Четвъртото индивидуално световно първенство на AIDA, което се провежда в Шарм ал Шейх, Египет. На ежегодното състезание Triple Depth, провело се в близкия град Дахаб две седмици преди световното първенство, изгрява нова звезда в света на фридайвинга: напълно непознатата британска гмуркачка Сара Кембъл чупи 3 дълбочинни световни рекорда в рамките на 48 часа. В рамките на световното първенство, тя печели златото в Постоянния баласт за сметка на Молчанова, която получава тежък блекаут и е дисквалифицирана. В същото време, Хърбърт Нитш печели двата възможни златни медала, включително и в дисциплината Постоянен баласт без плавници, която е в част от световните първенства.

От другата страна на монетата, през 2007 светът на свободното гмуркане преживява две трагедии: първо, дългогодишният активен AIDA съдия и инструктор, известният Димитрис Василакис (Гърция) се удавя по време на подводен риболов; и след това, по време на тренировка с шейната си около Ница загива и френският майстор в Без органичения Люик Леферм. По странни стечения на обстоятелствата, в този ден Леферм тренира на 171 метра, същата дълбочина, която отнема живота на Одри Местър 5 години по-рано.

Шестото отборно световно първенство на AIDA през 2008 връща най-добрите гмуркачи в света в слънчевия Шарм ал Шейх, Египет. Женският отбор на Русия отново триумфира с безпрецедентна преднина пред САЩ и Япония. В оспорвано състезание при мъжете, френският отбор печели златото с по-малко от 10 точки разлика от Чехия, на трето място е Финландия.

Към 2008 AIDA е признала официално 204 световни рекорда и е връчила 156 медала на световни първенства. През последните години се появяват талантливи гмуркачи като Уилям Уинрам (Канада), Дейв Мълинс, Ант Уилямс, Уилям Трубридж (Нова Зеландия) и също Елизабет Кристоферсен (Норвегия), Анели Помпе (Швеция), Ярмила Словенчикова (Чехия) и Карла Фабрио (Хърватска) и още други се появяват на хоризонта.

Свободните гмуркачи днес са задържали дъха си за повече от 10 минути, плували са повече от 250 метра под вода в басейн и са минали 200 метра дълбочина, всичко това на една глътка въздух. Рекордите продължават да се подобряват и изглежда няма край на водния потенциал на хомо сапиенс. С развитието на състезателното гмуркане, именно AIDA е организацията, която ръководи тази еволюция, комбинирайки усилията на 65 държави по света.